Шест клишета за “Училище в облака” с Елена Вързилова
„Успешният ход е този, който залага на човешкия фактор” – историята на успеха на ПМГ „Яне Сандански“, гр. Гоце Делчев
15.07.2023
Национална конференция “Умения за иновации в образованието”
20.09.2023
Всеки ден се изправяме пред възможностите и предизвикателствата на новите технологии. Те вече са неизменна част от ежедневието ни, начина ни на общуване и са основно средство за достигане до информация. Темата за технологиите в училище все още буди разпалени дискусии между родители, педагози, психолози – доколко и по какъв начин трябва да се включват в обучението на учениците. Факт е, че образователни подходи като модела 1:1 (устройство за всеки ученик) вече включват стотици паралелки в българските училища, но голяма част от обществото все още подхожда скептично към тях. Докато българската образователна система все още се адаптира към “новото нормално”, ще разгледаме няколко най-разпространени притеснения относно облачните платформи и технологиите в училище.
Разговаряме с Елена Вързилова – преподавател по български език и литература в ЕГ “Иван Вазов”, гр. Пловдив, обучител и централно действащо лице в училищни общности, които си помагат активно в смисленото внедряване на технологии в образованието. Елена е председател на Сдружение “Учители в облака”, лидер на Google Educator Group Plovdiv и води обучения за учители на тема “Училище в облака”, съвместно с Център за творческо обучение.
Защо според вас изобщо имат “живот” в общественото пространство клишетата, когато става дума за “Училище в облака”?
От една страна, това се дължи според мен на нещо много простичко: като например липсата на знание и разбиране за технологиите по принцип, а и на умения за работа с тях. Въпреки че в живота си извън училище делникът ни е немислим без тях, една голяма част от учителите категорично отказват да ги използват в учебната дейност, защото не се чувстват уверени в своите собствени умения. А в “традицията” на нашата образователна система всяка грешка автоматично отнема: точки, позиции, самочувствие, увереност, мотивация. В цифрово изражение всеки поставен минус води до оценката Слаб 2. Липсва практиката на формиращото оценяване, което оценява отделните стъпки към крайната цел. Не я използваме нито когато подготвяме в университета бъдещите учители, нито когато обучаваме учениците си. Страхът от провал е налице не само у учениците, но и у учителите. Затова лесното решение е да отхвърлим онова, което “застрашава” нашия авторитет. В този смисъл е разбираем отговорът на колеги, които, изразявайки мнение за “училище в облака” , казват просто “Ужас!”. Да, за тях е ужас, защото е ново, непознато и неовладяно. Никога не са имали възможността да открият ползите от използването на технологиите, затова и ги отричат. Като в приказката за лисицата и киселото грозде…
От друга страна, делникът на учителя стана толкова претоварен от отговорности, с които го натовари образователната политика у нас, че много често времето да планираш и създадеш урок с помощта на технологиите, просто липсва. Умората надделява и действа демотивиращо, въпреки че е налице разбирането, че по старому с новото поколение ученици не може да се работи. Истината е, че през последните години не е имало учебна година, в която “иновации” и различни творчески решения в образователната ни политика да не ни изправят пред нови и нови, смислени и не толкова, предизвикателства. И като че ли учителите се наситиха на експерименти, които отнемат от времето им, а не винаги дават желания резултат. И когато заговорим за технологии, просто се включва защитният механизъм у всеки човек – опитваме да съхраним себе си и категорично отхвърляме нови и нови ангажименти, без значение колко смислени са те. А истината е, че да използваш технологиите ежедневно в класната стая, изисква допълнително време за подготовка на ресурсите. Затова ставаме върли защитници на традиционния метод на обучение, в който един учебен час протича така: учителят влиза, изпитва двама ученици, разказва новия урок, ако остане време от 45-те минути дава едно упражнение на учениците, за чиято проверка време може и да не остане. След три-четири години практика в учителската професия за този метод на обучение не е необходимо кой знае колко допълнително време за подготовка. Уроците си ги знаем, нали? Колкото и разбираема да е тази чисто човешка реакция обаче, в този случай ние просто заравяме главите си в пясъка и ставаме част от проблема.
Друга причина според мен е фактът, че и ние, учителите, като всички останали хора си даваме ясна сметка за това, че технологиите промениха света и живота, който ние самите живеем. Даваме си сметка за ползите, но откриваме и негативите. Промяната се случва много бързо – някак в рамките само на един човешки живот дори. И това изисква скоростна нова нагласа, за която се оказваме пришпорени и неподготвени, защото все още се люшкаме между ползите и негативите. Истината е, че няма как да спрем хода на времето – тук ще избягам от твърденията “за радост” или “за беда”. Нашата отговорност като учители е да подготвим децата за живота, който ги очаква извън училище – а той е такъв, какъвто е – технологичен. И мисля, че е кощунство да оставим технологичните решения извън стените на училището, защото така отнемаме от шанса на децата за успешна реализация в бъдеще.
Кои според вас са най-разпространени клишета за “Училище в облака”?
“От тези “облаци” общуването между учениците и между учениците и учителите намаля”
И това го твърдят не само родители, а и учители, които ежедневно общуват с приятели, колеги, роднини именно чрез платформи, които по своята същност са вид “облак”: Фейсбук, Вайбър, Инстаграм. Авторите на това клише и онези, които го повтарят, всъщност са членове на затворени професионални групи в социалните мрежи, в които имат възможност да обменят опит, да споделят ресурси, да коментират важни за гилдията теми и въпроси, да организират и подписват петиции, да провеждат проучвания с анкети… С една дума имат възможността да бъдат част от голяма група, която събира техни колеги от цялата страна, с които без групата общуването им ще е невъзможно. То просто няма да се случи. И ето го и противоречието: те са за “облака”, когато става въпрос за живота им извън стените на училище, но са против, когато става въпрос за учебния процес! В първия случай според тях: общуването е възможно и пълноценно, а във втория – не. Облакът позволява общуването да продължи и след края на учебния ден в затворена и сигурна, защитена среда за децата. Не вярвам, че има учител, който си мисли, че когато училището разполага със свой “облак”, децата в класната стая вместо да си говорят, си пишат “в облака”, или пък, че учителят е спрял да разговаря с децата. Дори в обратната си връзка към учениците, аз казвам повече, помагам с повече – например с използването на хранилището за коментари в Google Classroom имам време за това, ако трябва да го изпиша като рецензия на всеки ученик на хартията или да го изговоря с всекиго поотделно, няма да го направя, защото такова време в училищния делник не остава. Как по-точно “куца” общуването, аз наистина не разбирам, защото практиката ми показва, че то е в пъти по-облекчено и засилено благодарение на облачната среда.
“Ааааа, няма нужда повече от “облаци”, вече свърши онлайн обучението!”
Една голяма част от учителите, а и от обществото разбират и свързват използването на технологиите единствено с така нареченото онлайн обучение и срещите на учениците и учителите през екрана на устройствата. А това е много далече от истинския смисъл на технологиите в образованието. Въпреки това обаче в условията на световна пандемия платформите за онлайн срещи позволиха протичането на учебните часове, въпреки че всеки си беше у дома. Полза, на която безогледно веднага се изнамериха куп недостатъци: часовете, прекарани от всички пред екрана, липсата на физически контакт, невъзможността да упражняваме пълен контрол като учители над учениците и т.н. Захвърлихме в ъгъла истината, че онлайн срещите спасиха от провал не една, а няколко учебни години. И това беше временен спасителен ход, а не трайно решение. Натоварването – и физическо, и психическо – беше факт, но беше в отговор на всеобщото желание – и на родители, и на учители, и на ученици – учебният процес да продължи. Доколко успешен беше той, зависеше от готовността на всяко училище да организира процеса (една част от училищата разполагаха с облачна платформа и свой домейн години преди пандемията – всички общински училища в Пловдив например, а други се озоваха в безизходица, напълно неподготвени и използваха социалните мрежи, за да преподават), от уменията на учителите да боравят с технологиите (за жалост, на голяма част от учителите за първи път им се наложи да правят това), от наличието на устройства за работа, от отношението на учениците към учебния процес по принцип и мотивацията им. С една дума така нареченото онлайн обучение изкара на показ всички дефицити в нашата образователна система по отношение на дигитализацията, актуалните умения на учители и ученици и културните нагласи на всички в обществото към образованието по принцип. Затова и не навсякъде учебният процес онлайн постигна целите си, което доведе и до негативните оценки.
“Децата забравиха да пишат ръкописно”
От пет години работя активно в облачна среда. Създавам ресурсите “в облака”, комуникирам с колегите си пак там, но всеки понеделник например със семейството ми ходя на куиз и нямам проблем да пиша отговорите ръкописно. Не познавам здрав човек, който да е забравил как се прави това, след като някога се е научил. Почеркът ми си е също толкова красив, колкото е бил и някога. За сметка на този на мъжа ми, който през целия си живот е писал по един и същ нечетлив начин. Само да вметна: той използва технологиите само тогава, когато става въпрос за общуване в социалните мрежи, набавяне на информация по някаква тема… общо взето, за забавление. Замислих се къде другаде, освен на куизовете през последните години ми се е налагало да пиша ръкописно текст… сигурно има такива случаи, но в момента не мога да се сетя. Истината е, че почти навсякъде вече документацията се попълва в дигитална форма.
По отношение на спазването на нормите и правилата на българския език: който ги знае, ги прилага без значение дали пише на лист хартия, или в текстовия документ на екрана на устройството си. А това, че се задействала програмата за автоматична корекция на сгрешените думи, не ме плаши. Мисля, че големият смисъл на работата ми като учител не е дебненето, аз не съм детектив, че всяка минута да търся “уличаващи децата доказателства”. Когато думата им светне, подчертана от автоматичния редактор с червена линия, вниманието на ученика се обостря точно към думата, в която е допуснал грешка. Това също е начин да се научи, още докато пише. А и много от колегите ще се съгласят, че когато връщат писмени работи, не всеки ученик преглежда съвестно корекциите, които сме направили. В това отношение автоматичният коректор върши повече работа в момента на създаването на текста. Винаги съм давала превес на процеса на усвояване на знания и умения от децата, а не на момента с отнемането на точки за всяка грешка, защото моментите на точкуване са просто част от дългия път към успеха.
“С тези “облаци” преписват с лекота!”
Аз не вярвам, че има човек, който като ученик да не е имал ситуация, в която някой съученик да не му подскаже нещичко поне за някое изпитване. Поне аз не съм сред тези единици, ако изобщо ги има. Родена съм през 1974 година, така че обучението ми не е било свързано по никакъв начин с технологиите. И… съм преписвала… различни реакции по химия, находищата на черна руда по география, някоя друга задача по геометрия… Преписвала съм, и то без мобилен телефон, какъвто по онова време никой нямаше. Да прехвърляме “вината” за преписването на технологиите е смехотворно. Използвайки “облака” ежедневно, смея да твърдя, че преписването днес е по-трудно от преди. Поне на мен ще ми бъде по-трудно, ако отново вляза в ролята на ученик. Добавките и разширенията, които използвам, ми позволяват да проследя създаването на всеки един текстови документ, който получавам от учениците, да проследя времетраенето на работата на ученика в документа, да открия приноса му във всеки слайд на груповата презентация (налице ли е, или – не), да заключа екрана на устройството му, така че да не може да отваря нови прозорци за “справка”, докато решава теста си във формуляр, да разбърквам поредността както на въпросите, така и на отговорите в него, да проверя за наличие на плагиатство… Това са все “бонуси” за учителя, ако работи в облачна среда. Наред с това идентификацията на отговарящия става през неговия училищен профил – всички ресурси са достъпни само през него – друг не може да ги отвори. Затова и не получавам работи за проверка от aftershave@abv.bg, изправена пред невъзможната задача да припозная някой от учениците си зад имейла.
Всичко е в нашите ръце. В това отношение учениците правят онова, което ние учителите им позволяваме. Преписват, ако им го направим възможно. А без “облак” – да, ще преписват с лекота.
“Мишката изяде книжката”
Със сигурност днешните ученици не четат толкова, колкото са правили това предишните поколения. Смятам обаче, че ще бъдем несправедливи, ако за това обвиним изцяло и само технологиите. Причините са твърде много: отношението към образованието като ценност, възможността за други много повече забавления, които съвремието предлага за младите хора, наличието на социални мрежи, в които времето лети в преглед на видеа и чужди постове… Не разбирам защо работата в облачна среда да възпрепятства четенето. Вероятно много хора разбират като едно и също нещо “учебникът” и “книгата”. Работя с ученици по модела 1:1 от 2018 година. Сама изготвям учебните ресурси, като се съобразявам с учебната програма. Учебникът не е задължителен за учениците. Той всъщност представя визията по темите на определен авторски колектив – не може и не трябва да бъде единственият източник на знание за децата в съвременния технологичен свят, в който до знанието можем да достъпим по различни начини и посредством различни ресурси. Да ограничим кръгозора на децата само с онова, което пише в учебника, би било несправедливо спрямо тях. А фактът, че не използват учебници, не означава, че те не четат книги. Възпитанието в четене на художествени текстове обаче, не започва от първи клас в училище. Това трябва да започне с гласа на родителя, който чете приказки за “Лека нощ” на детето си, далече преди то да постъпи в училище като ученик. Да, в любов към литературата, сме призвани и ние като учители да възпитаваме децата, и го правим ежедневно, но ние не сме магьосници и не бива обществото да ни възлага ангажименти като такива. Мишката никога няма да изяде книжката, ако не позволим на девалвацията на ценностите, които изграждат всички нас като личности, да продължи. Пък макар и да работим в “облака”, макар и да работим без учебници. Нека не търсим произволно мишени за стрелите си на недоволство, а да се обединим около градивните примери с по-голям шанс за успех в предизвикателствата, с които се борим ежедневно… Има и слънце в тези “облаци”, но от нас зависи дали ще му позволим да “изгрее”.
“С тези “облаци” вече и без учителите може!”
Е, не може! Използвайки технологиите, учителят планира, търси и подбира ресурси, които да предложи на учениците, организира работата им, твори предизвикателствата, които да въвлекат учениците в активности, които ще им позволят да надскочат първото – задължително, разбира се, стъпало в йерархията на мисловните умения според Блум: запомнянето. Реорганизира работата на учениците така, че те да развият повече умения и да се превърнат в създатели на учебното съдържание. Променяйки стандартния модел, в който учителят разказва, ученикът учи и повтаря на глас наученото, заменянето му с модели от типа на обърната класна стая, учениците получават възможността да използват и да развиват и своя собствен опит, да откриват силните и слабите си страни, да работят успешно в екип, да решават проблеми… Това са уменията, които ще ги направят успешни в реалния живот и които не могат да се развият единствено с разказване на уроци. Да, човек днес има постоянен достъп до информация, но трябва да развива умения за ефективното ѝ използване. Ето затова наред с технологичните решения образователната ни система не може без учителите!
СНЦ “Учители в облака”, януари, 2023
